Аз убивам великани (I Kill Giants) е американски драматичен фентъзи трилър филм от 2017 г., режисиран от Андерс Уолтър по сценарий на Джо Кели и Кен Ниимура. Премиерата на филма в САЩ е на 23 март 2018 г.
Филмът е адаптация на едноименния графичен роман от 2008 г. на Джо Кели и Кен Ниимура, който получава наградата „Eisner“ за най-добра публикация за тийнейджъри. Дебютният пълнометражен филм на датския режисьор Андерс Уолтър, който преди това печели „Оскар“ за късометражния Helium (2013). Премиерата е на Toronto International Film Festival 2017, а след това филмът излиза ограничено в кината и онлайн стрийминг платформи.
Историята идва в период, когато киното за младежи се обръща към психологически и фантастични алегории — редом с „Часът на чудовището“ (A Monster Calls) от 2016 г. и „Мост до Терабития“ (Bridge to Terabithia) от 2007 г.
Главната героиня е Барбара Торнсън (Мадисън Улф) — интелигентно, но изолирано момиче, което живее в малко крайбрежно градче и вярва, че нейната мисия е да пази света от гиганти.
Тя прекарва дните си в лов на невидими чудовища, поставяйки капани в гората и чертаейки магически символи. Новата ѝ съученичка, София (Сидни Уейд), опитва да я разбере, докато училищният психолог г-жа Молей (Зоуи Салдана) подозира, че Барбара бяга от нещо по-дълбоко.
Постепенно става ясно, че гигантите са метафора за страха и скръбта — Барбара се опитва да се справи със смъртта на майка си, която е болна и прикована в леглото. Кулминацията идва, когато Барбара се изправя пред „Титана“ — последния и най-могъщ гигант, символ на нейното страдание — и приема реалността, която се опитва да избегне.
Филмът задава въпроса: Как се справяме с чудовищата, които не можем да победим?
Барбара не „побеждава“ гигантите — тя ги разбира и приема, което е равнозначно на израстване. Гигантите не са злодеи, а символи на страха и болката, които могат да бъдат овладени само чрез смелост и съпричастност.
Филмът говори на езика на метафората, но със сърцето на реалността — за това, че въображението може да бъде оръжие срещу отчаянието.
„Аз убивам великани“ е деликатен, поетичен и смел филм, който показва как въображението може да лекува болката. Това не е просто приказка за чудовища, а история за израстване, загуба и надежда. Той ни напомня, че най-големите битки се водят не навън, а вътре в нас — и че всяко дете, което „убива великани“, всъщност се опитва да спаси себе си.
