The History of Sound е британско-американски музикален романтичен филм от 2025 г., режисиран от Оливър Херманус по сценарий на Бен Шатък. Премиерата на филма в САЩ е на 24 май 2025 г.
The History of Sound е лирична историческа драма, адаптирана от късите разкази на Бен Шатък. В центъра ѝ стои едно нежно, но сложнo чувство — връзката между двама млади музиканти и тяхната страст да съхранят песните на обикновените хора в епоха, която се променя с войната и модерността. Филмът разчита на бавен, съзерцателен ритъм и на изчистен визуален почерк, който често поставя музиката не само като фон, а като същностен актант в историята.
Сюжетът е прост на пръв поглед, но с много пластове: в 1917 г. Лайънъл (Пол Мескал) и Дейвид (Джош О’Конър) се запознават в консерваторията, споделят любов към народните песни и по-късно — след войната — тръгват да събират и записват фолклорните гласове из изолирани кътчета на Мейн. Пътуването служи като рамка за нарастващата интимност между двамата и за срещите им с общности, които пазят стари мелодии и истории — но войната и времето оставят незаличими белези и в паметта, и в отношенията.
Режисурата на Херманъс търси минимализъм и „музикалност“ в картината: кадрите често дишат с пространството, а саунд-дизайнът и музикалните пасажи работят като мост между видимото и емоционалното. В едно от по-необичайните решения на филма — синестезията на героя — се използват визуални и звукови решения, които подсказват как музиката се превръща в сетивно изживяване извън думите. Този подход е хвален за своята деликатност, но и упрекван, защото понякога дистанцира зрителя от чисто човешката топлота на любовната история.
В центъра на филма стоят актьорските двойки: Пол Мескал и Джош О’Конър доставят изпълнения, които са едновременно сдържани и натоварени с вътрешно напрежение; на моменти Дейвид изглежда като магнит — харизматичен и неуловим — а Лайънъл носи целия трагизъм на човека, който запаметява и съхранява. В ролята на възрастният разказвач присъства Крис Купър — глас и присъствие, които добавят ретроспективна тежест към историята. Изпълненията са едни от обичайните силни страни на филма и често са посочвани като негов основен актив.
Критиката към The History of Sound е смесена: мнозина хвалят визуалната естетика, музикалната чувствителност и актьорските нюанси, но някои рецензенти намират темпото за прекалено бавно и емоционалната възвръщаемост — недостатъчна. Няколко от оценките я описват като „меланхолична“ и „музикално ориентирана“ творба, която може да разплаче зрител с търпение; други я намират за прекалено дистанцирана и деликатна до степен на студеност. Ако търсиш пищни романтични изблици — този филм няма да ги даде; ако търсиш филм-размисъл за паметта, песента и загубата — има какво да предложи.
The History of Sound най-много ще засегне зрителите, които обичат бавното, сетивно кино, където музиката диктува емоционалния пейзаж и където малките, тихи сцени носят най-голямо значение. Ако търсиш ярки сцени и драматични обрати — ще останеш разочарован; ако пък търсиш филм, който остава в ушите и в сърцето като мелодия, която не се забравя — този филм има сили да те докосне. (Премиерата му в конкурсната програма на фестивала в Кан и по-нататъшното разпространение от Mubi/Focus показват, че творбата е замислена и позиционирана като „арт“ заглавие с очаквания за критически отзвук).
