Аз пея под дъжда (Singin’ in the Rain) е американски романтичен комедиен мюзикъл филм от 1952 г., режисиран от Стенли Донън и Джийн Кели по сценарий на Бети Комдън и Адолф Грийн. Премиерата на филма в САЩ е на 11 април 1952 г.
„Аз пея под дъжда“ е сред най-емблематичните мюзикъли в историята на киното, превърнал се в символ на златната ера на Холивуд. Филмът съчетава хумор, музика, танци и самоирония към самата филмова индустрия, като разказва за прехода от нямото кино към звуковото.
Историята се развива в края на 20-те години, когато Холивуд е изправен пред революция – въвеждането на звука в киното. Главният герой Дон Локууд е успешна звезда на нямото кино, свикнал с вниманието и с измисления „романс“ с екранната си партньорка Лина Ламонт. Всичко се променя, когато новата епоха изисква актьорите не само да изглеждат добре, но и да звучат убедително. Проблемът е, че гласът на Лина е неприятен и смешен, което застрашава бъдещите им филми. Решението идва с младата и талантлива Кати Селдън, която тайно озвучава Лина и същевременно печели сърцето на Дон.
Филмът е едновременно романтична комедия и сатира на киноиндустрията, показвайки трудностите и абсурдите на звуковата революция.
Мюзикълът е пъстър, динамичен и изпълнен с енергия. Режисьорите Стенли Донън и Джийн Кели съчетават танцови сцени с изключителна хореография, музика, която остава вечна, и визуален стил, пълен с оптимизъм и радост.
Култовата сцена, в която Джийн Кели пее и танцува под проливен дъжд, се е превърнала в символ на щастието и любовта, въпреки всички препятствия. Във филма има и други запомнящи се музикални моменти – „Good Morning“ и „Make ‘Em Laugh“, които демонстрират виртуозност и чувство за хумор.
„Аз пея под дъжда“ е вечна класика – филм, който не остарява, а напротив, с всяко поколение намира нова публика. Той е едновременно носталгичен поглед към ранното кино и празник на живота, изкуството и радостта.
