Алфавил (Alphaville) е френско-италиански комедиен криминален фантастичен трилър филм от 1965 г., режисиран от Жан-Люк Годар по сценарий на Жан-Люк Годар. Премиерата на филма във Франция е на 5 май 1965 г.
„Алфавил“ на Жан-Люк Годар е един от най-радикалните и провокативни филми на френската Нова вълна – произведение, което съчетава научна фантастика, ноар естетика и философска притча. Вместо футуристични декори и специални ефекти, филмът използва реалния, съвременен за 60-те години Париж, превръщайки го в студена, отчуждена антиутопия. Това е кино, което не търси удобството на зрителя, а неговото активно мислене.
Действието се развива в мистериозния град Алфавил – общество, управлявано от рационалност, логика и строги правила, наложени от централен компютърен разум. Емоциите, поезията и индивидуалната мисъл са потискани, а човешките взаимоотношения са сведени до функционални актове. В този свят пристига външен агент, представящ се като журналист, който всъщност има тайна мисия. Постепенно той започва да разкрива механизмите, по които функционира Алфавил, и сблъсъка между студената логика на системата и човешките чувства става все по-остър. Историята се движи между разследване, философски диалози и неочаквано интимни моменти, като поставя въпроси за свободата, езика, любовта и самата същност на човека.
Жан-Люк Годар демонстрира пълна режисьорска свобода и смелост. Камерата често е ръчна, осветлението – контрастно и сурово, а монтажът – фрагментарен. Липсата на класически фантастични елементи превръща реалността в нещо чуждо и заплашително. Годар използва гласа зад кадър, цитати от поезия и философия, както и умишлено „сух“ ритъм, за да подчертае дехуманизацията на света. Режисурата не обяснява – тя провокира и оставя зрителя да търси смисъл.
Актьорската игра е стилна и сдържана, в пълен синхрон с идеята на филма. Главният герой носи класическата ноар харизма – циничен, мълчалив, но с ясно изразен вътрешен морал. Женският образ е крехък и едновременно трагичен – нейното постепенно „събуждане“ е едно от емоционалните ядра на филма. Поддържащите персонажи са по-скоро символи, отколкото психологически разработени характери, което допълнително засилва усещането за свят, в който човешкото е подчинено на система.
„Алфавил“ не е лесен филм и не се стреми да бъде такъв. Това е кино-есе, философска антиутопия и любовно писмо към силата на думите и емоциите. Филмът остава актуален и днес със своята критика към технокрацията, контрола и обезличаването на човека. Подходящ е за зрители, които търсят смисъл, а не просто сюжет, и които са готови да приемат киното като интелектуално преживяване.
