Лошият лейтенант: Пристанище на служба – Ню Орлиънс (2009)

Правоносител / Разпространител: Edward R. Pressman Film Corporation / First Look Studios

„Лошият лейтенант: Пристанището на Ню Орлиънс“ („Bad Lieutenant: Port of Call New Orleans“) е американска криминална драма с черен хумор от 2009 г., режисирана от Вернер Херцог по сценарий на Уилям Финкелщайн. Филмът е представен за първи път на фестивала във Венеция на 9 септември 2009 г., а американската му премиера е на 20 ноември същата година. Продукцията е свързана с „Лошият лейтенант“ от 1992 г., но не продължава неговия сюжет и не е римейк, а самостоятелна интерпретация на идеята за морално пропаднал полицай.

Историята се развива в Ню Орлиънс след урагана Катрина и проследява лейтенант Терънс Макдона, който едновременно разследва жестоко престъпление и води лична битка със зависимостите си. След тежка контузия, получена при спасяването на затворник по време на урагана, той се пристрастява към болкоуспокояващи, а хазартът и наркотиците допълнително усложняват живота му. На фона на разрушения град разследването постепенно го въвлича в свят на дилъри, насилие и корупция, докато границата между професионалния дълг и личната му разруха започва да изчезва.

Сюжет

Терънс Макдона е полицай, който по ирония на съдбата трябва да поддържа реда, докато самият той все по-трудно контролира живота си. Разследването на убийството на петима сенегалски имигранти го отвежда до наркосвят, в който всеки има собствен интерес и никой не изглежда напълно невинен. Междувременно зависимостите, хазартът и връзката му с проститутката Франки превръщат личните му проблеми в неразделна част от криминалната история.

Вместо да изгражда класически детективски сюжет, филмът използва разследването като рамка за постепенното потъване на героя в хаоса. Макдона често действа импулсивно и непредсказуемо, но същевременно притежава инстинкт на опитен полицай, който му позволява да усеща опасността. Така историята постоянно балансира между криминална интрига, черна комедия и психологически портрет на човек, който се опитва да оцелее сред собствените си зависимости.

Режисура

Вернер Херцог превръща Ню Орлиънс в почти сюрреалистичен персонаж. Разрушенията след Катрина, влажната атмосфера, музиката и необичайните визуални решения създават усещане за град, в който реалността постоянно се размива. Режисьорът не се стреми към реалистична полицейска драма, а съзнателно смесва криминален сюжет с абсурд, черен хумор и моменти, които изглеждат като халюцинации.

Това е един от най-особените филми в криминалната му филмография и стои доста различно от документалните му творби като „Grizzly Man“ и „Encounters at the End of the World“. Въпреки това се усеща типичният интерес на Херцог към хора, поставени в крайни ситуации и постепенно губещи контрол над света около себе си. Режисурата оставя достатъчно свобода на актьорите, но същевременно поддържа усещането, че целият филм се движи по ръба между реалността и абсурда.

Актьорска игра

Никълъс Кейдж е двигателят на цялата продукция и изгражда Терънс Макдона като едновременно отблъскващ, смешен, непредсказуем и трагичен персонаж. Актьорът умишлено играе на много високи обороти и превръща нервните изблици, странните реакции и импулсивното поведение на героя в част от стила на филма. Ева Мендес също се представя убедително като Франки – жена, която познава слабостите на Макдона, но остава емоционално свързана с него.

В поддържащия състав се открояват Вал Килмър, Ксибит, Феърюза Болк, Шон Хатоси, Дженифър Кулидж, Брад Дуриф и Майкъл Шанън. Особено интересен е фактът, че Килмър играе партньор на Макдона, докато Шанън се появява в една от запомнящите се поддържащи роли. Актьорската игра е далеч от сдържаността на оригинала от 1992 г., но именно тази преувеличена енергия помага на филма да изгради собствения си характер.

Заключение

„Лошият лейтенант: Пристанището на Ню Орлиънс“ няма суровата и почти религиозна мрачност на филма на Абел Ферара, но не се опитва и да я копира. Вместо това Херцог създава странна смесица от криминална драма, черна комедия и психологически портрет, в която Ню Орлиънс след Катрина се превръща в подходящ фон за моралния и физическия хаос на главния герой. Именно непредсказуемият тон прави продукцията интересна, макар да не допадне на всеки зрител.

Връзката с „Лошият лейтенант“ (1992) е най-вече концептуална, но двата филма са обединени от идеята за полицай, който се изправя срещу собственото си падение. По-късно тази поредица получава още една самостоятелна интерпретация с „Лошият лейтенант: Токио“ (2026), режисирана от Таакши Миике, което показва колко различни посоки може да поеме една и съща основна идея. За почитателите на Никълъс Кейдж, Вернер Херцог и необичайното криминално кино това е заглавие, което определено заслужава внимание.ь