Адио, Рио е български комедиен филм от 1989 г., режисиран от Иван Андонов по сценарий на Марко Стойчев. Премиерата на филма в България е на 10 април 1989 г.
Архитект Стоев спечелва международен конкурс за проект в Рио де Жанейро и пред него се открива шансът за голям професионален пробив — наградата предполага пътуване до Бразилия за двама членове от екипа и техните съпруги. Когато директорът изненадващо решава да замине вместо неговия достоен колега, Стоев е поставен пред морален избор: да предаде приятел и асистент или да пропусне възможността. В миг на колебание към героя започва да „се появява“ странен, тежък символ — труп, който сякаш го преследва и не му дава да пренебрегне своята съвест. В хода на сюжета става ясно, че „трупът“ работи като алегория — появява се винаги когато някой от героите прави компромис с принципите си и носи символична тежест на загубената чиста съвест.
Филмът разглежда моралните компромиси в малките и големите решения — лична отговорност срещу обществена и кариерна изгода. „Адио, Рио“ използва сюрреалистичния мотив с трупа като метафора за моралната тежест, която човек поема, когато предава ценности или хора около себе си. Лентата балансира между хумор и абсурдност от една страна и сериозен социален разказ от друга — трагикомичната интонация позволява да се говори за вина, лицемерие и обществен натиск с едновременно ирония и сериозност.
Иван Андонов артикулира историята с ясна режисьорска идея: близки и средни планове, добре дозирана ирония и сцени, които подсилват усещането за абсурд, но и за реално етическо изпитание. Операторската работа на Красимир Костов създава смислен визуален контраст между „нормалното“ ежедневие и внезапното навлизане на символичния труп, а музикалната линия на Кирил Маричков прави тоналния баланс — между комично и мрачно — още по-плътен. Техническият екип (костюми, монтаж, декори) подкрепя тази амбивалентност и прави филма едновременно достъпен и многозначителен.
В центъра стои изпълнението на Филип Трифонов като Арх. Стоев — ролята изисква да съчетае делнична достоверност с нарастваща вътрешна криза, и Трифонов успява да направи героя едновременно човечен и несигурен. Ваня Цветкова като Елена (съпругата) придава драматичен емоционален заряд на семейната линия; Петър Попйорданов (стажант-следовател Чочо) и Георги Мамалев (доцент/анатом) добавят характерни и запомнящи се щрихи. Поддържащите роли на Никола Рударов, Георги Русев, Наталия Дончева, Надя Тодорова, Латинка Петрова и други градят пълнокръвна социална среда — малки човешки типажи, които правят алегорията достоверна и болезнено разпознаваема.
„Адио, Рио“ е филм, който остава в паметта с острото си нравствено послание и с метрото си трагикомично-алегоричен език; в различни филмови каталози и архиви (BNF, IMDb, MUBI и др.) лентата е описвана като социална драма/комедия с висока тематична плътност и често предизвиква полюсни, но уважителни оценки от критика и публика. Много зрители и критики отбелязват, че странният мотив (появата на трупа) работи ефективно като символ и оставя място за многозначни интерпретации.
„Адио, Рио“ е филм-притча за цената на компромиса и загубената съвест — трагикомедия, която комбинира обществена сатира с лична драма. Ако търсиш българско кино, което умее да смееш и да пробужда съвест едновременно, това е силно препоръчителна лента за гледане и обсъждане.
